Докато пътувам, аз съзрявам – с всяка следваща стъпка напред, с всеки нов и чудат човек, изпречващ се на пътя ми. Знам, че пред мен е безпределното поле на забуленото знание, но когато поглеждам назад, си давам сметка, че тази година пътят ме научи на един безценен урок: точно в момента, в който желаеш нещо най-силно, трябва да се научиш да се отказваш от него...
Беше зима. Краят на февруари. По планините – сняг много. Аз имах да водя група приятели из Рила. Датите бяха насрочени, а хората – ентусиазирани. Знаех, че моята дума е последна, можех в последния момент да им кажа, че не е подходящо и да си спестя цял куп главоболия. Но не го направих, защото планината ми липсваше толкова много, исках да бъда в нея, пак да откривам безпределните й пейзажи и да се пречиствам от градските пороци на късното ставане и безделие. Проучих маршрута изключително детайлно – имаше лавиноопасни места, но бях минавала оттам и знаех как да ги заобиколя. Само едно нещо не беше наред – лошото усещане в стомаха, което ме разколебаваше почти през пет минути в продължение на цяла седмица...
В крайна сметка тръгнахме. Дойдоха още двама колеги планински водачи с мен, на които можех да разчитам при кризисни ситуации. Отговорността падаше изцяло върху мен, разбира се, но някак се чувствах облекчена, защото знаех, че ако се случи нещо, те също ще знаят как да реагират.
Тръгнахме – късно... Докато се съберем и организираме вече изглеждаше невъзможно да стигнем по светло в крайната хижа. Но все пак – на пистата над Скакавица към Седемте езера ни освети страхотно слънце, което разтапяше със силата си моите притеснения. После падна мъгла – един бърз и много подвижен облак.
Кратка метеорологична вметка: в планината зимно време туристът трябва да се движи само по най-високите и изпъкнали части, за да няма как отгоре му да се изсипе някоя лавина; лятно време поведението му трябва да бъде точно обратното – трябва да търси най-ниските части до последно при променливо време, защото при гръмотевични бури, ако е нависоко, шансът да го удари гръм е значително увеличен, да не кажем – 1:1. Само че в часовете по метеорология никой не ни беше обяснил, че е възможно да "попаднеш” на гръмотевична буря насред зима...
Когато чухме първият трясък, аз реших, че е от някоя злокобна лавина, която се откъсва на другия край на планината и ехото саркастично я предава към нас. Погледнах Живко зад мен: "Това лавина ли беше?” "Не мисля, че този звук би могъл да бъде от лавина...” – беше неговият отговор, на който аз иронично отвърнах: "Да не би да искаш да ми кажеш, че беше гръм?” Реших, че ще продължим да се изкачваме до момента, в който евентуално чуехме втори грохот. Продължих да ходя най-отгоре, а вторият трясък за малко да се превърне в последното нещо, което чувах – гръмотевицата падна на няколко метра над мен, а електричното поле припука над главата ми...
Какво се случи след това – не е от особено значение. Е, след като разказвам в писмен вид тази история, очевидно обстоятелствата са се развили повече от добре. По-важното обаче е, че Рила все още е в България, релефът й не се е променил драстично, аз не направих още цял куп други походи заради нестабилните климатични условия и... сърцето ми продължава да бие със същия приключенски устрем, щастливо, че му е отредено още време живот...
Таня Даскалова
| 0 | 2 |
