Предстоят четири почивни дни. Започват от събота, която сама по себе си означава "почивка". А аз определено имам нужда от такава. Бях само четири дни в София, но и по време на липсата ми, моето съзнание не получи заслужения shut down.
Преди имах три села. И един фургон, по средата на нищото. Сега остана една къщурка, без две липи отпред, където не стъпва никой. А тя е толкова гостоприемна, наоколо е тихо и верандата ѝ само чака някой да седне и да размишлява за живота. И за всичко останало.
Смятам да ида там. С влак, за да бъде по-истинско. Без лаптоп, нали ще си почивам - не в мрежата, а в гората. А за мобилния още размишлявам, ами ако ме грози опасност? Ще помисля още малко.
Ще пристигна преди обед и ще си нося домати. В прашасалия скрин има вилици, ще ги измия – има и чешма на двора. Мухите ще бръмчат, някъде сигурно и кон ще цвили. Ще ми се доспи и няма да има причина да не го направя. Ах, как искам да бъда сама! Аз, моя милост и цялото спокойствие на света, събрано в едно-единствено село.
Привечер ще си запаля огън, който ще създаде неописуем уют. И печени картофи. А вечерта ще бъде тиха и малко страшна, затова може и да си взема някой с мен.
Някой, с когото ми е приятно дори да мълча. И да съзерцавам изкривения въздух над огъня. Сигурно ще въздишам, така си тръгват всичките проблеми. Хващат нощния влак за София, а аз оставам насред безлюдните къщи и бегли спомени от обикновено детство. Когато мразех да ходя там.
Ще отида, казвам ви, и този уикенд няма да е като предишния. Тогава ме домързя да тръгна, и останах насред грозния шум на изморения град. Сега ще е различно. Ще тръгна. Пък може някой и друг проблем още по пътя да изгубя.
| 3 | 0 |
