Кога ще стане модерно да се обичаме?

Омръзна ми...

Омръзна ми от момичета, гледащи лошо в парцалки на Guess. Нацупен хиалурон и гневно опъване на цигара... Тежък живот! Мъжете се сменят според часовник, кола и статут. Любовта я няма, а душата е гладна. Отдавна забравен е искрения смях и шегите, сега веселбата е на гърба на другите, прикрили собствената си тъга под скъпи очила. 

Омръзна ми от тежките характери и на така наречените мъже, обсипани с татуировки, отново гледайки тежко и отегчено. Въпреки че за второто ги разбирам - и аз да имах такъв живот - и аз щях да се отегча... Жената е важна статуетка до теб, която е добре да говори по-малко, но да изглежда добре. Все пак вие няма да си говорите, а всеки ще си цъка в телефона, но ще ви видят заедно... Но "не знам, брат, ти си знаеш..."

Омръзна ми от любовта, която се вихри в последно време - тази, с която се обича, когато ти е изгодно, когато нямаш какво да правиш или нямаш с кой друг да го правиш. Когато дома е "затвор", а контактите в Instagram - мечтана територия за избиване на комплекси.

Не може ли...

Не може ли да се усмихнем един на друг? Не може ли да бъдем истински приятели, защото тогава е по-вероятно и другия човек да е истински с теб? Не може ли любовта да е гордост, а не повод за подигравка?

Не може ли любимия човек да не ти омръзва като стар модел на Iphone, а да се чудиш как да го накараш да гори (по хубавия начин, че по лошия всички знаем), да горите заедно и всеки да слага по някое дръвце в огъня, за да не спира да топли никога... защото какво по-хубаво от това да стоплите душите си взаимно и в ръцете на любимия човек да откриваш дом. А в този свят всеки има нужда да се почувства разбран, защитен и обичан...

Не може ли да върнем нещата, които преди ни правеха щастливи? Преди колите, празните обещания, симулирания скъп начин на живот и намръщения поглед.

Кога ще стане модерно да се усмихнем и да обичаме с цялото си сърце? Кога ще стане модерно да държим на някого? Не може ли да бъдем малко по-добри? Ей така без изгода, да дадем безплатна усмивка, да подадем ръка на приятел, да прегърнем любим, да се сетим какво беше да обичаме като деца - искрено и с надежда. А сега надежда няма, но не може ли...?